28.12.2015 г.

МОЖЕШ ЛИ ?

Можеш ли
да простиш,
когато обичаш?

Можеш ли
да простиш,
когато мразиш?

На тези, които обичаш
На онези, които мразиш
Можеш ли?

Поетът е поет
в еклектиката на следобед
съществуваш вечно

заслушан
в сърцето на словото
преобръща света

5. XII. 2015.


photo - internet



19.12.2015 г.

ВСИЧКО, КОЕТО БЯХ


Времето минава 
през тялото й
като огледало,
за да каже -
Хей, моя си!
Няма нищо
по-арогантно
по-измислено
и по-трогателно
от времето.
Ще й се да изкрещи
Хей, аз съм ничия
точно това съм!
Не съм статуя,
която да срутиш,
нито папирус,
който да изгориш,
нито съм нещо,
което да изградиш
в себе си
и да познаеш.
Аз съм всичко,
което бях
Има ме винаги -
от мен в мен
преминавам
през процепа
на сърцето.


19. 12 2015.



5.12.2015 г.

МИСЛЯ СИ

за търговците на оръжие
за наградите за поезия
за наградите за проза
за света, който обитават
хората, които не пишат,
хората, които не четат,
за света, в който срещнах
хубавото куцо момиче,
което носеше на ръце
тригодишно къдрокосо момче
досущ като него -
неговото дете
и куцаше, и питаше,
как да стигне до автобуса
за Студентски град?
Посочих табелата:
"там ще прочетете"
А тя ми каза:
"не мога да чета"
със съвършено произношение
с дикция на мадона
с тих глас на Богородицa
Достолепието го имаш
или го нямаш.
Достолепието е
куцо момиче,
облечено в дрипи
с дете на ръце.
Мисля си за това.


5. XII. 2015.





21.03.2015 г.

КЪЩАТА

                                      


    Искаше да има приличен дом. Когато замина, даде апартамента си под наем и сега там живееха чужди хора. Имаха дете, беше й неловко да ги изхвърли посред зима. Вече не знаеше, къде са нещата, които обича. Преди, на тъмно намираше някоя книга и я докосваше. Липсваше й излъчването, което вещите имаха.
    Отседна при родителите си. Сякаш отново обитаваше детството. Планината я посрещаше сутрин огромна и синя, а вечер, силуетът й я приспиваше. Преди, изпитваше същото чувство за повторение. От време на време. Като дежавю от бъдещето. Но за разлика от детството й, когато тази повторяемост я забавляваше, сега, тя я плашеше. Искаше да се изтръгне от нея. Веднъж завинаги да скъса с миналото, което толкова обичаше. Въобразяваше си, че само така, щеше да има бъдеще. Седеше в библиотеката на баща си и си спомняше...
    Някога, като малка, се заключи тук. Някой от семейството й, беше говорил за безкрайността. Седна зад тежкото флорентинско бюро, затвори очи, отпусна спокойно ръце и... пожела да види безкрайността, която никой не беше виждал. Дори побелелите учени. Дори Айнщайн. Никога. Седя така часове. Започна да се стъмва. Родителите й умоляваха да отключи вратата, да не стои на тъмно. И пак така, само за миг докосна безкрайността, усети я като безпаметно движение, но не можа да задържи представата от тази среща. Уплаши се, и отвори очи. Беше благодарна, че са я прекъснали. Единствено усещането за невъзможна скорост и светлина остана по детските й слепоочия. Вледеняващо като сняг. А челото й пареше. Търсеше риска, а го избягна. Инстинкт за какво беше този избор? И до днес не разбра. Толерантност към неопределеността? ... Кой знае. Детските спомени се сливаха като хладното северно море, в което се научи да плува от 4 годишна. Твърде острите скали го правеха опасно място, за да научиш едно дете на това. Но момиченце като нея – може би. Водата я увличаше навътре, където нямаше скали. Привечер се чуваха писъците на делфините, но най обичаше замъка на царкинята, отдавна изоставен от когото и да било. Превърнат в музей. Привличаше я стаята с огледалата, тронът на Мария и... разбира се, градината на двореца. Полутъмните портрети шептяха в следобедния зрак, когато рева на морето отнасяше виковете на гларусите и тя търсеше лика на господарката на това място. Гласчето й отекваше в каменните сводове:
    - Но къде е тя?
    - Живяла е преди много години, миличка. Това е музей.
    - Но защо я няма нарисувана? Само нея я няма тук!
     После се качваше на върха на кулата и протягаше ръчички към вятъра. Обикновено беше ветровито, дори в най-топлите вечери.
     - Откъде е идвал принцът? Принцът е идвал откъм морето, нали?
     - Облечи си жилетчицата, ще настинеш!
     - Ш-шт тихо! Слушайте! – затваряше очи и протягаше ръце. Сякаш тя беше царицата. Дори една нощ сънува своя портрет закачен в тронната зала – светещ, сред старите тъмни картини. Беше бяла и сериозна. Там, където трябваше да е окачен портретът на господарката на замъка. А сега беше празно. Още помнеше роклята от този въображаем портрет. И дъждовния следобед, в който дъждът никога не идваше. Всичко молеше за дъжд. Белите скали, морето, градината на царицата.
    - Идва буря – каза майка й. – Прибираме се в хотела.
    Старият каменен хотел. Години след това разбра, че Овидий е бил на заточение по тези земи и минавайки край брега възкликнал:
    - Приветствувам те, о, белокаменен граде!  
    Много преди инфантата да се роди... И да стане царица. И портретът й да изчезне.
    Внезапно в краката й падна огромно бяло цвете.
    - Мамо, мамо!
    Ухаеше невероятно. Вятърът почти го изтръгваше от ръцете й.
    - Магнолия! – възкликна майка й. – Прекрасна е...
    - Моля те, нека я вземем!
    Баща й кимна и майката прегърна цветето и го скри в шала си:
    - Някой може да помисли, че сме го откъснали, а то само дойде при нас.
    - Това е цветето на царкинята! – изписка тя и започна да тича сред стотиците видове цветя, като малък пумпал в белоснежната си рокличка, но изведнъж спря пред един огромен тъмен кипарис. Протегна ръце към небето и прошепна:
    - Нареждам ти! Прати дъжда! Сега!
Моментално една капка падна в малката й ръка и тя притихна. Бавно и тържествено извървя обратния път към родителите си и прошептя тайнствено:
    - Заваля! Цветята искат дъжд. Вече не мразя дъжда. Аз обичам дъжда!
    До ден днешен го обичаше. Разтърси глава. Господи, тези спомени... Остаряваше! Нали тръгна да върши работа и си обеща да остави миналото на мира и да заживее най-сетне в сегашно време. Трябваше да купи някаква прилична къща. Да тръгне отнякъде. Да, да купи къща. Имаше среща в най-престижната агенция за недвижими имоти в града. В 16 без 15. А сега беше 3 и половина. Беше подранила. Посрещнаха я момче и момиче.
    - Заповядайте госпожо. Сега ще Ви покажем с какво разполагаме. Сок, кафе?
    - Да, сок... Мерси!
    Втренчи поглед в компютъра. След 20 минути вече нищо не й харесваше. Твърде маниерно. Прекалено плоско... Отдръпна се.
    - Благодаря Ви. Може би, друг път.
    Момчето и момичето се спогледаха:
    - Моля, изчакайте за момент.
    - Ще вървя, може би ще дойда друг път. Когато имате нова оферта.
    Тогава от бюрото на приемната се надигна около 50 годишна жена. Снажна, светла, със сурови черти. Очите й, безразлични и студени, я приковаха.
    - Не бързайте. Може да сгрешите. Собственикът ще дойде всеки момент. Лично ще го занимая. Моля, разгледайте албума... Има една къща, изключителна постройка, която само той може да реши да продаде. Погледнете я, моля.
    Момчето услужливо й подаде албума, а агентката й обърна гръб и отново заби нос над бюрото си. Момчето донесе сока и я попита не би ли искала едно питие. Уиски, мартини, може би някакъв коктейл?
    - Да може едно малко мартини. Благодаря.
    Но защо послуша тази жена? Беше решила да си върви. Въобще не беше убедена, че ще види нещо различно. И какво я интересуваше някакъв си собственик! И къщите му... Тогава я видя. Беше невероятна. Не приличаше на снимка. Приличаше на сън, на мечта. Сякаш излъчваше светлина, обещание за живот. За бъдеще. Стана й толкова хубаво, чак дъхът й секна.
    - Каква е цената?
    - Тази къща не се продава, госпожо. Тя е на собственика. Тя е негова лична собственост. Вижте другите от албума.
    - Но, нали току що Вашата колежка ми обеща...
    - Да, ако господинът реши, би могъл да Ви я продаде. Но, малко вероятно. Тя няма цена. Разбирате, нали? Мисля, че той пристига.
    Тогава, той влезна и... какво беше учудването й...
    - Но? Какво правиш тук?
    - Кой, аз? Аз продавам къщи, мила. Освен другите ми артистични увлечения. Трябва да се съществува все пак!
    - Ти продаваш къщи?
    - Очевидно. – допря галантно дланта й до устните си той.
    Нямаше отърване. Преди 13 години този човек поиска ръката й. По всички рицарски правила. Дори преди да я е целунал.Но прекалено много я уплаши. Някак не й даде време да порасне, да се опомни. И... се разминаха. Като „отнесени от вихъра”... Твърде наивно, за да бъде банално. Когато всичко между тях започна и приключи тя го обикна така безумно, както безумно не понасяше неговото настойчиво ухажване.
    - Заповядай, седни. – подаде й стол. – Хареса ли ти нещо? Да приключим първо с деловите въпроси...
    Стана, отиде до барчето и си наля питие.
    - За теб мила! За срещата!
    - Наздраве! Имаш доста елегантна агенция. Сградата е уникална... Как успя да получиш разрешение, та тя е с историческа стойност?
    - Трябва ли да уточнявам, че това е най-малкото, за което към получавал разрешение? Единствена ти! – Загледа се в леда на чашата си и леко раздвижи китката си... – Единствена ти не ми разреши... – задържа погледа й и тя с учудване установи, че съвсем не й е безразличен. След толкова години... Оглупяваше ли? Беше дошла да върши работа, а не да флиртува с миналото. Погледна го делово:
    - Ставам. Трябва да вървя. Ще се видим друг път.
    Той се усмихна и я погледна внимателно, така, сякаш можеше да я счупи или нарани с поглед:
    - Няма да има друг път. И ти го знаеш. Остани! Не те моля. Този път настоявам.
    - Но...
    - Искаш къща, нали? Приеми, че аз не бях тук. Приеми, че аз бях друг... Бъди мой гост, направи ми това удоволствие! Ще ти бъда безкрайно признателен... Наистина. Стела, ела тук.
    Русата жена приближи. С походка на полицай. Толкова би й отивала униформа.
    - Свободни сте. Всички. Аз отсъствам. Без изключение. За никого.
    - Но... Господине, нали знаете, че точно в шест кметът ще бъде тук. Със съпругата си... И че няма как да отложим коктейла. Да не говорим за гостите от...
    - Стела, разбира се, че ще бъдат тук. Аз няма да бъда тук. Освен, ако моята гостенка не желае да присъства на коктейла? – Погледна я въпросително.
    - Но аз дори нямам вечерен тоалет. И... бих искала да си вървя!
    - Изключено. Стела, бях ясен. Заминал съм внезапно. Посрещнете гостите. Оформете договора с холандците. Благодаря.
    - Аз бих искала да те попитам за къщата. В албума. Онази къща край морето. Толкова е невеществена... Много ми харесва! Абсурдно е, но ми напомня детството...
    Той натисна едно копче и дивана се превърна в изящно легло. Разкопча яката си и хвърли вратовръзката на съседното кресло. Съблече сакото си и се изтегна на дивана с чаша в ръка. След това взе дистанционното устройство и затвори пространството между тях и приемната, така, че те можеха да виждат абсолютно всичко, но бяха напълно невидими за другите. Кметът държеше реч. Коктейлът беше в разгара си.
    - Ще те заведа там. И ако ти хареса, тази къща е твоя. Ще ти я продам на символична цена. За да бъде наистина твоя. Помниш ли, преди време ти казах нещо. Ще го повторя и сега: „До мене ти не си щастлива!”... Тази къща е особена за мен. Но щом ти я искаш, тя е твоя. Ще те направя щастлива. Дори против волята ти. Този път, заради теб самата... Искаш ли да си вървиш? Това няма да промени нищо. Имаш я.
    - Но не на символична цена. Държа да я платя. До последната стотинка...
    Той се изсмя горчиво. С онзи негов вътрешен, неповторим смях, който тя така обичаше.
    - Мила, тази къща няма цена. Приеми, че е жива. Че това съм аз. Получаваш я без мен. Единствено на символична цена. Тя е моето минало. И моят край. Аз съм дотук. Но тя ще бъде твоето бъдеще. Ще бъдеш там. Вместо мен... Мини утре при Стела да си вземеш договора. Аз заминавам.
    Той стана и взе дистанционното. Гостите се разотиваха. Облече сакото и понечи да отвори стената. Тя посегна към чантата си и прошепна:
    - Знаеш, че не мога да приема това.
    Погледите им се срещнаха, миг след това тя беше в прегръдките му съвсем безпаметна. Страхуваше се да заспи. Само тихичко промълви:
    - Ти си моя дом. Не искам никаква къща без теб... Обещай ми, че няма да си отидеш никога!
    Той я целуна по челото, по клепките и тя заспа в прегръдките му. Когато се събуди, навън развиделяваше. Усети остър мирис. На парфюм. Някакъв натрапчив мъжки парфюм. Но той не миришеше така! От малка помнеше миризми, така, както безпогрешно помнеше чертите на хората. Забравяше имена, но лицата им – никога... Рязко се изправи. Той се опита да я задържи в прегръдките си. Какво беше станало с ръцете му? Бяха масивни и студени. Къде бяха неговите жилави, с изящно изпъкнали вени ръце?!... Главата й забуча, искаше да се освободи, да извика, на гърлото й беше пресъхнало.Едвам прошепна:
    - Къде си?
    - Тук съм, с теб. Не се безпокой. Аз съм.
    Тогава тя вдигна очи и го погледна. Беше ужасно. Лицето му, неговото лице... Беше същото. И все пак... Това не беше той! Господи! Това не беше той... Стоеше гола в обятията на непознат? Каза си, че каквото и да става в този миг, няма да си позволи да полудее. Каквото и да става. Вдигна бавно ръка и докосна челото му. Да, това не беше той. Мъжът, който я държеше в прегръдките си на развиделяване й беше съвършено чужд. Непознат. Друг. Това не беше човекът, когото обичаше, който я държа в прегръдките си през нощта. И все пак... Лицето му беше същото. Но очите... Не можеха да сменят очите му, нали? Сякаш преодоляваше цялото земно притегляне за пръв път вдигна очи към него. Да, очите му бяха сини и хладни като стомана. Въпреки лещите. Тогава се чу да казва:
    - Кой си ти?
    - Но мила...
    - Кой си ти? Говори! – разтърси го с две ръце. После отстъпи крачка назад и втренчи спокойно поглед в безизразните му очи:  
    - Ти не си той, нали? Не, разбира се. – хвана брадичката му – Добре са те подредили. Господин плейбой! Кажи им, че това е най-несполучливата пластична операция, която...
    - Да, госпожо. Добре. Аз не съм той. Тук съм от 5 минути. Друг мъж съм. Ще предам.
    - Ако разберат, че знам, ще те убият ли? Да се правя ли, че не знам, глупако?
    - Не, госпожо. Няма да ме убият. – беше откровен. Тя му повярва.
    - Обърни се. Трябва да се облека.
    Мъжът послушно сведе гръб. Запали цигара. Не изглеждаше притеснен.
    - Къде отиде той?
    - Не мога да Ви кажа госпожо, защото не знам. Даже и да бих искал да Ви кажа... Но знам, кой е той...
    - Аз знам по-добре от теб, кой е той. Може би по-добре и от самия него. Изчезвай...
    - Не, първо Вие ще дойдете с мен. Ще Ви отнеме 5 минути. След което аз ще изчезна – погледна я така, че тя не можа да му откаже. Помисли си без всякаква връзка... „Моят каприз може да му коства живота. Горкото момче!” И тръгна... Забеляза, че той е съвършено як, сякаш целият е стоманен. Последва го.
    - Ще слезем в библиотеката. Елате! – Той докосна някаква врата в стената, спусна се по стълба, която й напомни въжен мост, въпреки стабилността си и... се озоваха навън. Беше хладно и пусто. Все още спящият град не даваше признаци за живот. Всичко изглеждаше призрачно. Само хладният вятър въртеше в краката й последните есенни листа. Спомни си отново онова изречение на Цвайг, когото беше прочела твърде малка: „Усети смърт и усети безсмъртна любов.” Някакъв див гняв я обзе. Той нямаше право да я захвърля така! Развиделяваше. Мъжът й подаде някакви листа.
    - Договора, госпожо!
    - Какъв договор?
    - Господина помоли... Ето, подпишете тук. Моля!
    - Кажете на господина, че ще го подпиша само пред него – изкрещя тя. Хвана договора и го накъса на ситни парченца. Заваля. Светкавица с трясък се разби на няколко метра от тях.
    - Да ме беше ударила дано! – процеди през зъби тя. Слава Богу, че валеше, та този войник не виждаше сълзите й. Да, човекът до нея приличаше на военен повече, отколкото на жиголо. Спокойно я загърна с шубата си.
    - Непромокаема е, госпожо. Договорът, който скъсахте беше фалшив.Вие може би сте забравили, но снощи подписахте оригинала. Пред господина. Той Ви изпраща и това писмо. Моли да го прочетете по-късно, насаме...
    Изведнъж се почувства малка, така наранима, че я обзе желание да живее и да оцелее независимо от него. Независимо от себе си дори. „Не мога да намразя дъжда, който толкова много обичах! Възможно е всичко друго, но не и това.” Уморено протегна ръка и взе договора. Погледна мъжа в очите и разбра, че няма да разсъмне в града. Че всъщност свечерява, че става студено и тъмно... Че ще бъде трудно да върви сама... Но непременно ще тръгне. И може би ще стигне до него.
    Войникът колебливо извади прилична на паспорт книжка...
    - Преди да се разделим искам да научите нещо за Вашия приятел. За пръв път изпитвам симпатия към... смъртен. Но това не трябва да го казвате никому. Дори на него! Моята мисия е друга.
    Тя отегчено обърна глава. И видя неговата снимка като по-млад, преди още да го познава... После като зрял мъж... Видя печатите и гербовете, професиите, които беше упражнявал и ролите, които беше играл... Знамената, които беше бранил и планетата, която толкова много обичаше. Не се учуди. Хареса й единствено фактът, че беше същият. Че от всяка снимка, променен до неузнаваемост за околния свят, за всичко останало през годините я гледаше мъжът, когото тя винаги щеше да разпознае. Дори насън.
    Войникът изчезна така безследно, както се беше появил.
    Отвори писмото. Бележката съдържаше една единствена дума. Пое по първата улица. Озова се пред огромна метална врата, осветена от антични фенери. Несъмнено можеше да влезе. И да не беше прочела написаното. Знаеше, че той е вътре, че те всичките са вътре. И че тази вечер там нямаше да присъства една дама. Мястото й щеше да остане празно. Защото обичаше повече от една планета. И беше забравила паролата. Портиерът, сякаш изникнал от плочника очакващо се усмихна и я покани да влезе. Светлината я ослепи.
    Тя вдигна разсеяно рамене и отмина под пустите каменни сводове. Разсъмваше. Пое към морето. Тук някъде, наблизо трябваше да има море. И една по-особена къща.