20.01.2012 г.

В СЪРЦЕТО МИ




Просто трябва
да посрещнеш
самотата си -
казаха ми времената.

От кръга на езерото
спряло
залюляха люлката
на моите животи.

И побягнах
като слънчев заек
в себе си -
пак себе си да търся.

Езерото спряло -
като циферблат
в сърцето ми
на малка Буда.

И събудило от сън
внезапно -
слънчови вълни
да вика.


14. 01. 2012.

ВИЛАНСИКО




Осинови ме -
после ме захвърли
като дете
на задната седалка.
Ти можеше ли
да поемеш
тази тежест?
Защо ръката ми
докосна?
За прeстъпление?
За срам.
И малко
да се забавляваш!
Животът
никога не е
това, което
в миг
изглежда.

 

29. XII. 2011.

КОЛЕДА




Подреждам някакви неща
в себе си и за света -
Когато пада здрач навън -
вали в моята душа,
вали наяве и насън -
все по-кристален е снегът.
Все по-сама оставам аз
в огромната космична паст
и питам се, дали жена
да се сражава би могла
с неща, измислени от нас -
"владетелите" на света.
Когато чуя този глас -
завинаги замлъквам аз.
Ще продължавам да мълча
там, до последната звезда
докато падне моят глас.


27. XII. 2011.

НАСЛЕДСТВЕНОСТ



Седиш на столове,
покрити от найлон -
по парвенюшко няма,
от това, да бъркаш
безчестието с чест.
Как хладно
е в тронната ти зала -
Напускат
бездомни думите -
обездумени,
за да отидат
в пещерите -
със скършените си ръце
и дълго мрака да копаят.
Дано изровят
антрацит
и малко
самородно злато.


13. 12. 2011.

СЪСТОЯНИЯ

 

Боли ме тялото.
Боли ме душата.
Студено е.

Кой ражда вятъра?
А старостта?
Бъдете!

Будни сме,
дори насън.
Кога мечтаем?

Обичаме
или мразим -
все себе си.

Естествено е
да ме няма.

Съвсем естествено.

10. 12. 2011.

РИТУАЛНО



на Силвия Плат

По древногръцки ритуал
Медея срещу Мойрите
ще тръгне –
живота да обгърне
в елипсата на смъртта -
гледец.
Медея срещу Мойрите,
които
накараха я
да се влюби,
накараха я
да убива,
накараха я
да провре
конец в иглата на съдбата
и нишката сама да скъса,
сърцето си да прободе.
Медея
иска да живее.
И срещу Мойрите
ще тръгне.
По древногръцки
ритуал.
25. 11. 2011.

ps Не съм от вещите в литературознанието. Но някак, не мога да остана безучастна към казаното за творчеството на Силвия Плат, чиято поезия ми става, все по-скъпа и близка, благодарение на вас, на вашия форум. Според мен, има два вида поети - онези, които митологизират и други, които се превръщат в мит. Това, условно делене, няма общо с качествата на една литература, по-скоро, засяга литературната действителност. Там, където е народната песен, безименното творческо начало, там някъде, застават и малцината поети, които са осъдени, или, на които е съдено да бъдат съизмерими с безименното творчество. Да бъдат мит. Не говоря за легализиране на мита, а за неговата първозданност. За митологизирането на една литература и на една литературна действителност, би могло да се пише дълго, но не това е моята идея. Иска ми се, да доуточня, че за Силвия Плат, може да са каже, че презира славата. Тя е за добро или за лошо, роден поет, от избраните. Тя не владее онази изисканост в изкуството да премълчава. Плат поема удивителния риск да бъде себе си. И без остатък премълчава себе си. Дистанцията й към всичко останало е вродена. Нека я наречем дистанция към видимото. Не познавам друг поет, който има така добра памет за всичко, което го засяга. Но и за всичко, което засяга човечеството. Там е необяснимата магия на Силвия Плат. Защото хората, не са само това, което са сами за себе си. Съществена част от тях е и паметта, копнежът по родова принадлежност. Плат минава и тази граница. Силвия Плат умира като японски самурай, като последната династична наследница на един отмиращ век. Векът на двете войни, който заключва пръстена на две хилядолетните ни копнежи и съмнения. Да, избраните презират славата. Но тя им принадлежи. И те й принадлежат, дори с всяка глътка въздух, да вървят срещу нея. Плат плува срещу течението, минава през себе си, живее отвъд. Приживе носи клеймо на непожизненост. Не я интересува, какви семки ще бъдат чоплени, нито, къде и по какво ще хвърляме техните люспи. Драконовите зъби са най-малкото в привидността на поетичното й битие. И нека не прозвучи цинично, но Силвия Плат се държи не като човек, който се лута и иска да бъде спасен. Не като човек, който губи време, защото няма водач. Нека спестим своите съжаления. Тя няма нужда да бъде спасена. Тя е самото спасение. В мига, в който напуска този свят, поезията й вече диша неравноделно и тахикардично своите вечни девет живота. Дали я разбираме или не - това може да е от полза единствено на нас. Тя е от родените водачи и "безобидното празнословие" не е част от нейния вървеж. Но понякога, нещо дребно в стиха й преобразява човек. Непредвидимо. И последиците са много по-внушителни от необузданото й въображение, от могъщите й метафори.
Неспокойството на Силвия Плат (защото ние я идентифицираме с нейната поезия) не преследва идеал, забулен в мъгла от неизвестност. За нея не важи твърдението, че е неуверена в истинността на видяното, чийто очертания се размиват някъде в мислите й. Нейната територия е невидяното. Там, където тя преминава забранени граници и чертае нови. През себе си. Тя вижда перфектно "другостта" в себе си. До степен, да бъде граница отвъд видимото.
Да, "мнозина са звани и малко избрани". Силвия Плат е жив, пълнокръвен мит. Провиден в себе си, жизнеутвърждаващ, пълнокръвен и дишащ. В нея няма показност. Има крещяща самота, която ние, далечните й съвременници, не можем да обозрем и в най-будните ни фантазии. Остава да я четем и препрочитаме внимателно. Защото, преди раждането на мита има една цяла, ненакърнима, но и легитимна митология. Фактологично населена от образи и думи, клинописно врязани в стиха й. Като много старо писмо.

(коментар във Форума на проф. Богдан Богданов - "Събитие и емпатия: "Лейди Лазар" на Силвия Плат" от Биляна Курташева)

ДЕЖАВЮ



На Федя Филкова

Нищо не се е случило -
само хора, които обичам
пресичат моите пътища
и започвам да светя,
като света Евгения -
благорадство
на ревера на гения.
Последната сърма
от Бъдни вечер,
която нощува сама,
за да нахрани народите
отвъд Великата китайска стена -
Нищо не се е случило -
освен мен, освен теб -
граници на случайността.
И Никулден
запалва камината
за добрите духове,
за добрите дарове -
до последната
Божа искра.


23. 11. 2011.

ШЕПА ВОДА




*  *  *
Отронвам се като лист -
сякаш повече няма да бъда.

*  *  *
Страх ме е да те срещна -
няма да се познаеш.

*  *  *
Толкова много сънуваме -
за какво ни подготвя животът?

*  *  *
Ден и нощ - две лица
на една и съща граница.

*  *  *
Отражения на самите себе си -
в себе си се преместваме.

*  *  *
Дай ми шепа вода -
ожаднях за съдбата.

18. 11. 2011.

ПАЛИНДРОМ




Колко книги прочете?
А колко написа?
Нямам други въпроси.

Смъртта ми е невъзможна.
Безсмъртието - също.
Ще живея.

Колко му е да намеря
път към теб -
на тръгване.

16. 11. 2011.

КЛЮЧ




Всяка жена
може да идва
при тебе.
Боса да влиза
през твойта врата,
да маха прахта
от твоите мебели ...
Може да идва 

всяка жена.
И с най-порочната
извивка на устните;
И най-красивата -
Аз ще я пусна.
Но ще я спусна
в деветте ада
на твойта душа.
И ако може -
Нека възкръсне!

1981
 






ЗАВЕЩАНИЕ



На светлината на вятъра
събираш в шепа думи
и те започват да светят
като светулки,
когато ги губиш
по калдъръма на мрака.
И когато дойде зимата
и замръзнат телцата им -
отдавна забравени езици,
дали ще ги погребат някога
в безмълвно ридание
случайно прочели ги хора?


8. 11. 2011.

http://www.youtube.com/watch?v=yvO2UsfaVec&feature=related

АРХАНГЕЛСКО

 

Преди колко време
се изтъркули
голямото слънце
и се сля с луната?
Тогава бях твоя жена
в трон от злато.
Сега съм сама -
Защо не ме взе,
когато напусна земята?
Чужди са всички мъже
след теб и стоя
в трон от злато.
Съвършено сама -
Това ли е любовта?
Една усмивка,
подпряна
на самотата.

6. 11. 2011.

http://www.youtube.com/watch?v=iYBWrDZj7KI