на Силвия Плат
По древногръцки ритуал
Медея срещу Мойрите
ще тръгне –
живота да обгърне
в елипсата на смъртта -
гледец.
Медея срещу Мойрите,
които
накараха я
да се влюби,
накараха я
да убива,
накараха я
да провре
конец в иглата на съдбата
и нишката сама да скъса,
сърцето си да прободе.
Медея
иска да живее.
И срещу Мойрите
ще тръгне.
По древногръцки
ритуал.
25. 11. 2011.
ps Не съм от вещите в литературознанието. Но някак, не мога да остана безучастна към казаното за творчеството на Силвия Плат, чиято поезия ми става, все по-скъпа и близка, благодарение на вас, на вашия форум. Според мен, има два вида поети - онези, които митологизират и други, които се превръщат в мит. Това, условно делене, няма общо с качествата на една литература, по-скоро, засяга литературната действителност. Там, където е народната песен, безименното творческо начало, там някъде, застават и малцината поети, които са осъдени, или, на които е съдено да бъдат съизмерими с безименното творчество. Да бъдат мит. Не говоря за легализиране на мита, а за неговата първозданност. За митологизирането на една литература и на една литературна действителност, би могло да се пише дълго, но не това е моята идея. Иска ми се, да доуточня, че за Силвия Плат, може да са каже, че презира славата. Тя е за добро или за лошо, роден поет, от избраните. Тя не владее онази изисканост в изкуството да премълчава. Плат поема удивителния риск да бъде себе си. И без остатък премълчава себе си. Дистанцията й към всичко останало е вродена. Нека я наречем дистанция към видимото. Не познавам друг поет, който има така добра памет за всичко, което го засяга. Но и за всичко, което засяга човечеството. Там е необяснимата магия на Силвия Плат. Защото хората, не са само това, което са сами за себе си. Съществена част от тях е и паметта, копнежът по родова принадлежност. Плат минава и тази граница. Силвия Плат умира като японски самурай, като последната династична наследница на един отмиращ век. Векът на двете войни, който заключва пръстена на две хилядолетните ни копнежи и съмнения. Да, избраните презират славата. Но тя им принадлежи. И те й принадлежат, дори с всяка глътка въздух, да вървят срещу нея. Плат плува срещу течението, минава през себе си, живее отвъд. Приживе носи клеймо на непожизненост. Не я интересува, какви семки ще бъдат чоплени, нито, къде и по какво ще хвърляме техните люспи. Драконовите зъби са най-малкото в привидността на поетичното й битие. И нека не прозвучи цинично, но Силвия Плат се държи не като човек, който се лута и иска да бъде спасен. Не като човек, който губи време, защото няма водач. Нека спестим своите съжаления. Тя няма нужда да бъде спасена. Тя е самото спасение. В мига, в който напуска този свят, поезията й вече диша неравноделно и тахикардично своите вечни девет живота. Дали я разбираме или не - това може да е от полза единствено на нас. Тя е от родените водачи и "безобидното празнословие" не е част от нейния вървеж. Но понякога, нещо дребно в стиха й преобразява човек. Непредвидимо. И последиците са много по-внушителни от необузданото й въображение, от могъщите й метафори.
Неспокойството на Силвия Плат (защото ние я идентифицираме с нейната поезия) не преследва идеал, забулен в мъгла от неизвестност. За нея не важи твърдението, че е неуверена в истинността на видяното, чийто очертания се размиват някъде в мислите й. Нейната територия е невидяното. Там, където тя преминава забранени граници и чертае нови. През себе си. Тя вижда перфектно "другостта" в себе си. До степен, да бъде граница отвъд видимото.
Да, "мнозина са звани и малко избрани". Силвия Плат е жив, пълнокръвен мит. Провиден в себе си, жизнеутвърждаващ, пълнокръвен и дишащ. В нея няма показност. Има крещяща самота, която ние, далечните й съвременници, не можем да обозрем и в най-будните ни фантазии. Остава да я четем и препрочитаме внимателно. Защото, преди раждането на мита има една цяла, ненакърнима, но и легитимна митология. Фактологично населена от образи и думи, клинописно врязани в стиха й. Като много старо писмо.
(коментар във Форума на проф. Богдан Богданов - "Събитие и емпатия: "Лейди Лазар" на Силвия Плат" от Биляна Курташева)
ps Не съм от вещите в литературознанието. Но някак, не мога да остана безучастна към казаното за творчеството на Силвия Плат, чиято поезия ми става, все по-скъпа и близка, благодарение на вас, на вашия форум. Според мен, има два вида поети - онези, които митологизират и други, които се превръщат в мит. Това, условно делене, няма общо с качествата на една литература, по-скоро, засяга литературната действителност. Там, където е народната песен, безименното творческо начало, там някъде, застават и малцината поети, които са осъдени, или, на които е съдено да бъдат съизмерими с безименното творчество. Да бъдат мит. Не говоря за легализиране на мита, а за неговата първозданност. За митологизирането на една литература и на една литературна действителност, би могло да се пише дълго, но не това е моята идея. Иска ми се, да доуточня, че за Силвия Плат, може да са каже, че презира славата. Тя е за добро или за лошо, роден поет, от избраните. Тя не владее онази изисканост в изкуството да премълчава. Плат поема удивителния риск да бъде себе си. И без остатък премълчава себе си. Дистанцията й към всичко останало е вродена. Нека я наречем дистанция към видимото. Не познавам друг поет, който има така добра памет за всичко, което го засяга. Но и за всичко, което засяга човечеството. Там е необяснимата магия на Силвия Плат. Защото хората, не са само това, което са сами за себе си. Съществена част от тях е и паметта, копнежът по родова принадлежност. Плат минава и тази граница. Силвия Плат умира като японски самурай, като последната династична наследница на един отмиращ век. Векът на двете войни, който заключва пръстена на две хилядолетните ни копнежи и съмнения. Да, избраните презират славата. Но тя им принадлежи. И те й принадлежат, дори с всяка глътка въздух, да вървят срещу нея. Плат плува срещу течението, минава през себе си, живее отвъд. Приживе носи клеймо на непожизненост. Не я интересува, какви семки ще бъдат чоплени, нито, къде и по какво ще хвърляме техните люспи. Драконовите зъби са най-малкото в привидността на поетичното й битие. И нека не прозвучи цинично, но Силвия Плат се държи не като човек, който се лута и иска да бъде спасен. Не като човек, който губи време, защото няма водач. Нека спестим своите съжаления. Тя няма нужда да бъде спасена. Тя е самото спасение. В мига, в който напуска този свят, поезията й вече диша неравноделно и тахикардично своите вечни девет живота. Дали я разбираме или не - това може да е от полза единствено на нас. Тя е от родените водачи и "безобидното празнословие" не е част от нейния вървеж. Но понякога, нещо дребно в стиха й преобразява човек. Непредвидимо. И последиците са много по-внушителни от необузданото й въображение, от могъщите й метафори.
Неспокойството на Силвия Плат (защото ние я идентифицираме с нейната поезия) не преследва идеал, забулен в мъгла от неизвестност. За нея не важи твърдението, че е неуверена в истинността на видяното, чийто очертания се размиват някъде в мислите й. Нейната територия е невидяното. Там, където тя преминава забранени граници и чертае нови. През себе си. Тя вижда перфектно "другостта" в себе си. До степен, да бъде граница отвъд видимото.
Да, "мнозина са звани и малко избрани". Силвия Плат е жив, пълнокръвен мит. Провиден в себе си, жизнеутвърждаващ, пълнокръвен и дишащ. В нея няма показност. Има крещяща самота, която ние, далечните й съвременници, не можем да обозрем и в най-будните ни фантазии. Остава да я четем и препрочитаме внимателно. Защото, преди раждането на мита има една цяла, ненакърнима, но и легитимна митология. Фактологично населена от образи и думи, клинописно врязани в стиха й. Като много старо писмо.
(коментар във Форума на проф. Богдан Богданов - "Събитие и емпатия: "Лейди Лазар" на Силвия Плат" от Биляна Курташева)
Няма коментари:
Публикуване на коментар