Беше сън. Истината не беше измислена още.
Тя беше хубава. Той беше умен. Обичаха се. Не можеха един без друг. Бяха непрекъснато един без друг. Тя страдаше за него. Той страдаше за нея. Тогава тя измисли времето. Той започна да го отмерва. Времето не можеше без тях. И започна да расте. Когато стана на 7 месеца се роди. И тя го кръсти Рахел.
ПЪРВИ СЪН
Времето не познаваше майка си и баща си. Само знаеше, че се казва Рахел. Когато се роди, времето спря да расте. Беше седмаче. Много искаше да прегръща някого. Затова започна да измисля неща. Измисли меко. Измисли синьо. Потопи се в тях и разбра, че може да плува. Така стана невидимо. И измисли първата истина. За съня на времето. Вече можеше да прегръща.
ВТОРИ СЪН
Рахел искаше да обича. Затова измисли вятъра. Вятърът люлееше синьото. А Рахел се смееше и лудуваше в мекото на синьото и не беше внимателна. Малки парченца смях се скъсаха и полетяха извън мекото на синьото. Не бяха меки. И не бяха сини. Така Рахел измисли планетите. И по-близките до синьото засияха от смеха й. Рахел обикна звездите. И измисли втората истина. За смеха на звездите. Вече можеше да обича.
ТРЕТИ СЪН
Рахел искаше да сънува за съня. И засвети. Така събра всичко в себе си, защото целият свят обичаше светлото на Рахел. И тя се прибра в себе си. Сви се на бебешко кълбо и стана мъничка точка . Започна да се движи толкова бързо, че изглеждаше неподвижна. Така излъга нищото. И измисли третата истина. За безкрайността. Вече можеше да сънува.
ЧЕТВЪРТИ СЪН
Времето искаше да е само по себе си. Не искаше да помни. Не искаше да обича. Не искаше да сънува. Не искаше името си. Искаше да е всичко и нищо. Започна да се бунтува. Започна да се върти около себе си толкова бързо, че не забеляза, кога и как се загуби в себе си. И забрави нищото. Така стана всичко. И измисли четвъртата истина. За безсмъртието на измислицата. Вече можеше да измисля.
ПЕТИ СЪН
Рахел беше време и нищо друго. Тя беше всичко. Можеше да обича. Можеше да прегръща. Можеше да сънува безкрайното. Можеше да измисля истините и те да са самото безсмъртие. Но нямаше кого да прегръща. Нямаше кого да обича. Нямаше с кой да споделя съня си и нямаше на кого да разкаже четирите безсмъртни истини, които измисли. Можеше да се върти около себе си. Да изчезва и да се появява изневиделица за самата себе си. Можеше да се прибира в себе си като мъничка точка и да се движи толкова бързо, че да изглежда неподвижна... Рахел беше всичко. И беше толкова страшно сама, че измисли петата истина. За пространството. И избра да пътува в него.
ШЕСТИ СЪН
Рахел потъна в пространството. Там беше страшно хубаво, защото сънуваше безкрайното и го прегръщаше. Така забрави, че преди да плува и да бъде невидима, бе истинска. Забрави,че нямаше как да я има, ако Той и Тя не можеха един без друг. Но Рахел нямаше как да знае това, защото не познаваше майка си и баща си. Така измисли шестата истина. За това, че времето винаги го е имало. И забрави истинското си име.
СЕДМИ СЪН
Времето се загуби и не знаеше, как се казва.
Не знаеше, кога се е родило. Не знаеше, защо плува в пространството и престана да сънува, защото забрави да прегръща, забрави да обича, забрави да изчезва... Превърна се в единствена истина. И заживя в лъжа. Така се загуби за себе си и за пространството, в което избра да пътува. Не можеше повече да измисля, защото не знаеше, кое е. Пространството тъгуваше силно за времето и искаше да си го върне. Пространството искаше да прегръща Рахел. Затвори се в себе си. Болеше го... Проплака. И отрони седем сълзи истина. Бяха видими. Можеше да ги преброи.
ПЪРВА СЪЛЗА
Пространството пазеше седемте сълзи, които проля от мъка по Рахел. То редеше сълзите си отново и отново и изгубеното време започна да се оглежда в тях... Рахел беше хубава, но не можеше да се види. Прелитайки край някоя сълза, тя се завърташе около нея, защото сълзите светеха със своя светлина и я привличаха. Рахел също излъчваше светлина, но не можеше да засвети, когато си поиска. Откакто се загуби беше забравила за това. И както прелетя пред първата сълза, отронена от пространството и се огледа в нея, единственото, което видя, бе паметта на водата.
ПАМЕТТА НА ВОДАТА
Водата помнеше раждането на Рахел. Времето Рахел бе родено от безмерната обич на Тя към Той. Тя беше края на юга. Той беше началото на севера. Дома на тя беше запада. Къщата на Той беше изтока. Те не можеха един без друг и непрекъснато бяха един без друг. И непрекъснато копнееха един за друг. Рахел беше този копнеж. Времето роди голямата им Любов. Те родиха Времето. Рахел беше време и нямаше как да знае за това, защото не познаваше родителите си, които създаде, преди да се роди. Когато се огледа в първата сълза, изми лицето си и си спомни, че се казва Рахел. Още не можеше да се види, но така се зарадва, че започна да танцува и да пее. А звукът от гласа на Рахел накара пространството да трепти от радост. И пространството затрептя. Трептенето му стана безкрайно.
ВРЕМЕТО РАХЕЛ <- 26. 02. 2012. ->
Рахел не знаеше, къде се намира.
Затова осинови целия свят и прие да бъде Времето на Света. Когато прегърна Рахел, Светът пожела Времето само за себе си и помоли Рахел да спре при него.
Рахел бе родена извън Света. Тя можеше да бъде време само отвъд него.
Но, тъй като започна да се привързва към безкрайността на огромния Свят, сви се на бебешко кълбо от жива светлина и започна да събира Света в себе си.
Така се превърна в Спряло Време.
