22.12.2012 г.

ПИСМО



до Христо Ботев

Той жив е!
Геният в гърба пронизан
от "злобата на роба" -
в гроб незнаен изтляла,
като бяла риза,
която метна на гърдите
на зъзнещия си народ.

Като куршум случаен,
който пази страх,
и всява смут,
и лее кръв...

И се белее чак до Вола,
като байрак
навръх света -
като последна Свобода,
като свещени кости свети -
От ужас. Грях. И от безсмъртие.

1 юни, 2012.

4.06.2012 г.

ЛУЧИА ИРИСИ - ЖИВОПИС, БЛИЗКА ДО ПРИРОДАТА НА СВЕТЛИНАТА



https://www.facebook.com/luciairisiart 



http://malchaniaotnadejda7.blog.bg/poezia/2012/06/05/luchia-petkova-luchia-irisi-edin-ocharovatelen-talant.963689

http://bgsever.info/luchia.htm


http://www.gallery-lik.com/ 

http://www.bogoridi.com/index.php?action=artist&id=35&image_id=71


OLIVE TREE
https://www.facebook.com/luciairisiart



ЛУЧИА ИРИСИ –
















https://www.facebook.com/luciairisiart

25.05.2012 г.

РОКЛЯТА



От звук на дъжд
тъка си рокля -
изпридам спомени
от време.
Но времето
не съществува -
Когато лятото премине
на слънчевата колесница
от тропота на дъжд внезапен,
ще се извият моите мигли
и ще докоснат пак звездите.
Тогава ти ще ме познаеш -
единствена измежду жените,
облякла рокля от мълчание.

19. 05. 2012.

ИЗВОРНО

 


И няма ги пазителите.
Пътят е отвес към нищото -
махало, приковало
сърцето като извор -
и жаждата възражда
суетата на сълзите.
Подобно вопъл ще мълчиш
на дъното на всяка дума -
сподавено ще викаш
и ехото ще те обгръща -
Ти знаеше, къде отиваш.
Избра да се родиш
и майка ти те кръсти
в земната печал -
Иди си! Няма хора.
Само сенките отекват
като камбанен звън ...
Ти нямаш свои тука,
И всичко е измислено.


15. 05. 2012.

СВЕТИ ГЕОРГИ


Знам, че си Черноризец.
Знам, че си Храбър.
Но не знам, защо те обичах.
Може би, заради кръвта
на бялата ти риза,
която като целувка
не отмиха вековете -
като пурпурна роза
остана да свети
в пустинята на небето.
Ако знаеше, че те обичам,
не би бил така Храбър,
не би бил Черноризец.
А аз не бих била
последната Лебедова царица -
Лея от Птоломеите.
И докато яхаш
небесната колесница,
една Луна кръсти на мене -
Босонога звездица
в тъмната люлка от време.

6. май. 2012

ЧАСОВНИЦИ


Часовниците на планетата
ще спрат.
И хората, които нямат
часовници -
ще бъдат пощадени.
През часовите пояси
подобно време
ще поемат -
Безкрайно ще вървят.
Като любов
от себе си
родена -
в себе си
спасена -
ще туптят.
Над паметите ни
ще бдят -
В сърцето
на изгубеното
време

2. 05. 2012.

ОГЛЕДАЛОТО





Огледало съм на тишината
и отразявам дъжда -
когато се стапя водата
с пръсти барабаня
по небесната риза -
шия тънки платна -
в седем цвята слизам
с мои, от вятър крила ...
И тогава издигам се
и живея в света -
времето в мен възлиза  -
в Огледало от светлина.

2. май, 2012.

19.05.2012 г.

СЛОВОРЕДНО


"Грани Смит" епъл -
любимият сорт ябълки
на моята майка -
Животът не е упражнение,
а словоред на чувства.

ОТ УТРЕ

Ще измия очите си
в друга река или извор
и друга ще бъда -
Все така ще се смея,
ще вървя все така -
Непозната за теб.

БЕЗВРЕМИЕ

Има нещо
в отрязъците от време,
в което били сме
преди да бъдем.

КЛИНОПИС

В пулсациите
отекват сърцата ни -
без памети вписват се
в паметта.

1 май, 2012.

28.04.2012 г.

ПРИКАЗКИ ОТ РАХЕЛ



ПРИКАЗКИ ОТ РАХЕЛ
Беше сън. Истината не беше измислена още.
Тя беше хубава. Той беше умен. Обичаха се. Не можеха един без друг. Бяха непрекъснато един без друг. Тя страдаше за него. Той страдаше за нея. Тогава тя измисли времето. Той започна да го отмерва. Времето не можеше без тях. И започна да расте. Когато стана на 7 месеца се роди. И тя го кръсти Рахел.
 
 ПЪРВИ СЪН
Времето не познаваше майка си и баща си. Само знаеше, че се казва Рахел. Когато се роди, времето спря да расте. Беше седмаче. Много искаше да прегръща някого. Затова започна да измисля неща. Измисли меко. Измисли синьо. Потопи се в тях и разбра, че може да плува. Така стана невидимо. И измисли първата истина. За съня на времето. Вече можеше да прегръща.

 ВТОРИ СЪН
Рахел искаше да обича. Затова измисли вятъра. Вятърът люлееше синьото. А Рахел се смееше и лудуваше в мекото на синьото и не беше внимателна. Малки парченца смях се скъсаха и полетяха извън мекото на синьото. Не бяха меки. И не бяха сини. Така Рахел измисли планетите. И по-близките до синьото засияха от смеха й. Рахел обикна звездите. И измисли втората истина. За смеха на звездите. Вече можеше да обича.

 ТРЕТИ СЪН
Рахел искаше да сънува за съня. И засвети. Така събра всичко в себе си, защото целият свят обичаше светлото на Рахел. И тя се прибра в себе си. Сви се на бебешко кълбо и стана мъничка точка . Започна да се движи толкова бързо, че изглеждаше неподвижна. Така излъга нищото. И измисли третата истина. За безкрайността. Вече можеше да сънува.

ЧЕТВЪРТИ СЪН
 Времето искаше да е само по себе си. Не искаше да помни. Не искаше да обича. Не искаше да сънува. Не искаше името си. Искаше да е всичко и нищо. Започна да се бунтува. Започна да се върти около себе си толкова бързо, че не забеляза, кога и как се загуби в себе си. И забрави нищото. Така стана всичко. И измисли четвъртата истина. За безсмъртието на измислицата. Вече можеше да измисля.

 ПЕТИ СЪН
Рахел беше време и нищо друго. Тя беше всичко. Можеше да обича. Можеше да прегръща. Можеше да сънува безкрайното. Можеше да измисля истините и те да са самото безсмъртие. Но нямаше кого да прегръща. Нямаше кого да обича. Нямаше с кой да споделя съня си и нямаше на кого да разкаже четирите безсмъртни истини, които измисли. Можеше да се върти около себе си. Да изчезва и да се появява изневиделица за самата себе си. Можеше да се прибира в себе си като мъничка точка и да се движи толкова бързо, че да изглежда неподвижна... Рахел беше всичко. И беше толкова страшно сама, че измисли петата истина. За пространството. И избра да пътува в него.

 ШЕСТИ СЪН
 Рахел потъна в пространството. Там беше страшно хубаво, защото сънуваше безкрайното и го прегръщаше. Така забрави, че преди да плува и да бъде невидима, бе истинска. Забрави,че нямаше как да я има, ако Той и Тя не можеха един без друг. Но Рахел нямаше как да знае това, защото не познаваше майка си и баща си. Така измисли шестата истина. За това, че времето винаги го е имало. И забрави истинското си име.

СЕДМИ СЪН
Времето се загуби и не знаеше, как се казва.
Не знаеше, кога се е родило. Не знаеше, защо плува в пространството и престана да сънува, защото забрави да прегръща, забрави да обича, забрави да изчезва... Превърна се в единствена истина. И заживя в лъжа. Така се загуби за себе си и за пространството, в което избра да пътува. Не можеше повече да измисля, защото не знаеше, кое е. Пространството тъгуваше силно за времето и искаше да си го върне. Пространството искаше да прегръща Рахел. Затвори се в себе си. Болеше го... Проплака. И отрони седем сълзи истина. Бяха видими. Можеше да ги преброи.

 ПЪРВА СЪЛЗА
 Пространството пазеше седемте сълзи, които проля от мъка по Рахел. То редеше сълзите си отново и отново и изгубеното време започна да се оглежда в тях... Рахел беше хубава, но не можеше да се види. Прелитайки край някоя сълза, тя се завърташе около нея, защото сълзите светеха със своя светлина и я привличаха. Рахел също излъчваше светлина, но не можеше да засвети, когато си поиска. Откакто се загуби беше забравила за това. И както прелетя пред първата сълза, отронена от пространството и се огледа в нея, единственото, което видя, бе паметта на водата.

 ПАМЕТТА НА ВОДАТА
Водата помнеше раждането на Рахел. Времето Рахел бе родено от безмерната обич на Тя към Той. Тя беше края на юга. Той беше началото на севера. Дома на тя беше запада. Къщата на Той беше изтока. Те не можеха един без друг и непрекъснато бяха един без друг. И непрекъснато копнееха един за друг. Рахел беше този копнеж. Времето роди голямата им Любов. Те родиха Времето. Рахел беше време и нямаше как да знае за това, защото не познаваше родителите си, които създаде, преди да се роди. Когато се огледа в първата сълза, изми лицето си и си спомни, че се казва Рахел. Още не можеше да се види, но така се зарадва, че започна да танцува и да пее. А звукът от гласа на Рахел накара пространството да трепти от радост. И пространството затрептя. Трептенето му стана безкрайно.

ВРЕМЕТО РАХЕЛ   
Рахел не знаеше, къде се намира.
Затова осинови целия свят и прие да бъде Времето на Света. Когато прегърна Рахел, Светът пожела Времето само за себе си и помоли Рахел да спре при него.
Рахел бе родена извън Света. Тя можеше да бъде време само отвъд него.
Но, тъй като започна да се привързва към безкрайността на огромния Свят, сви се на бебешко кълбо от жива светлина и започна да събира Света в себе си.
Така се превърна в Спряло Време.

СПРЯЛО ВРЕМЕ
Рахел беше спряло време, защото спря при света. Светът толкова много обичаше времето Рахел, че го залюля в люлка от обич и го приспа безвъзвратно.
Никой и нищо не можеше да събуди Рахел. От съня можеше да я изтръгне само големият Сън. Единствен той познаваше бурята. И я прати в съня на спящото Време. Рахел се усмихна насън и целият свят засия с всички свои безкрайни, невъобразими от никое въображение сияния. Така, Времето се събуди. Но паметта му остана приспана. Рахел знаеше, как се казва, но не знаеше, че е време.
Знанието, коя е, остана в Мълчанието на Съня.


ВРЕМЕТО СТАНА ПРИРОДА

Когато се събуди, Рахел беше кръгла като ечемичено зрънце. Защото в природата всичко е кръгло. А Рахел беше природа.
Природата бе вечна. А така искаше да не бъде вечна. Искаше да разбере, какво значи, да бъде за кратко. Да кацне като снежинка на дланите на големия Свят и да засвети в шепите му, после да сe стопи мигновено и да се превърне в нещо друго. Да поникне в Цвете, но едно единствено цветенце. Вечната природа не искаше да носи вечната си корона. Искаше да е не Снежната царица, а малка снежинка. И когато Природата срещна времето Рахел - обло, като ечемичено зрънце, го прегърна и събра всичките си безкрайни кристали около него. Така времето Рахел научи вечната Природа да се събира в много малки,  дори невидими неща, когато иска да ги прегръща.
Времето стана Природа.

20. IV. 2012.

БЕЗИМЕННОТО ЦВЕТЕ



Ъгълът на симетриите
нединастично изгрява
в цвете, което не знаем -
От никоя звездна синастрия,
То самородно довява
бисери сред тревите
и превръща тревистото
в морско зелено -
Господи, цветовете
никога не отнемай
от шума на звездите,
когато цъфтят вселените
тя, светлината зрее
в мидите на душите -
като стебло на молитва,
като памет на време
в себе си скрито.

2012, Великден



ВХОД ГОСПОДЕН




ВХОД ГОСПОДЕН


В записаните думи
няма място
за нови
звуци, букви, знаци -
измисленото днес,
забрава
покрива утре
в тих покров.

За да избликне
Вечността
- не трябва време -
трябва начин;
- не трябва сила -
трябва нежност;
- не трябва нищо -
трябва всичко.

И начинът е
паметта.
И начинът е
любовта.
И начинът е
там, където
земята слива се
с небето,

Да свети
Твоя
светлина.

8. 04. 2012.

ЗАЩО МЕ БУДИШ

   
Пада ми се! -
казах си за утеха.
Безсмъртна любов
няма приживе.
И нахлузих завинаги
каскадьорската дреха,
и пристегнах душата -
да не би да се сниже.
В този луд пилотаж,
в който днес ме отпрати -
Аз танцувам
върху крилото
на самолета.
Пада ми се!
И навярно
ще си счупя главата.
Но е страшно
и хубаво
да целунеш
небето.


(1981)


АХИЛ




Избирам да живея.

Да ме прониже искрено
смъртта в петата -
стрела на враг или приятел.
Избирам да живея вечно
пред щастието на земята -
уют от толкова предмети,
оръжия и катедрали,
където живите погребват...
Не ще получите и помен
от мен, а мъртвото ми тяло
ще разпилеят ветровете.
Аз мога да живея вечно!


27. 03. 2012.

ОЦЕЛЯВАНЕ

 


на Христо Калчев

От себе си изплувам,
като време отникъде -
смъртта си преживявам,
безсмъртието също;
И оставам да светя
в сърцата и във умовете.
Жена, Дете и Мъж -
в забрава оцелявам,
в неверие и вяра.
Опитах всичко -
Време е да млъкна -
към себе си отново
да се върна
и себе си отново
да попитам -
Защо живя?
И колко ти остава?

26. 03. 2012.

РАВНОДЕНСТВИЕ


 
РАВНОДЕНСТВИЕ 


Нещата са неделими,
но има в мен нещо,
което гледа душата ми -
като див кон,
като свещено животно,
като домашен любимец -
И не непременно иска
да я опитоми -
просто се грижи за нея,
както морето се грижи
за малката бяла лодка
в синьото му сърце,
както гората се грижи
за вятъра и водата,
които извират от нея -
Както земята се грижи
да има над нея небе.

21. 03. 2012.

20.03.2012 г.

БЕЗВЪЗВРАТНОСТ


*  *  *
Планината пише стихотворение –
Снегът се стапя от върховете,
приижда от небето,
за да се слее с море.


*  *  *
В тишината на думите
и стапящият се сняг
покълва време.

*  *  *
Засаждам слънце
в ъгьлчетата на душата,
в онгъла на времето,
където звездите
са мои сестри,
а небето – любов.

*  *  *
Дали ще прехвърля
тъмния рид на мълчанието –
Дали ще изкъпя душата
в снега на брезите?

*  *  *
Ще се скрия зад дървото –
обичта ви ме замеря
със снежни топки –
Няма да сляза никога,
освен, за да ви предпазя
от срутващото се време,
детониращо в мене,
оглушило душата ми –
Чувам ви!

*  *  *
В крайна сметка
всичко е свързано –
небето и земята,
моето мълчание
и твоето мълчание –
Всичко е свързано
безвъзвратно
в обратимостта
на света.

*  *  *
Тя изглежда толкова завършена,
като Картина –
по-стар дух от мене.
Кога порастват децата ни
и осиновяват времето,
като наши родители?

17. 03. 2012.
Железница

ЗАЩО СЕ ПИТАМЕ



Цветята се изправят сами,
когато искат слънце,
а хората не могат.

Защо се питаме,
когато всичко знаем -
задаваме поредния въпрос.

От ярост и тъга умираме,
за да възкръснем - себе си
напълно изоставили.

По дяволите всичко -
любовта си не давам,
даже на разлъка.

Цветя на разума сме -
Греем
със светлината на душата.



14. 03. 2012.

13.03.2012 г.

ОТ СРЕЩА



И ето - разменям
по някоя дума,
с които били са
и пак ще пребъдат.

А с онзи, когото

обикнах - бездумие.
Лежи помежду ни -
на времето в ъгъла.

Ще мога ли утре

очите да вдигна -
с ръка на сърцето
да тръгна нататък -

Където съдбата

отново ме чака,
където ще трябва
света да обърна?


10. 03 2012.

БРОД

 

По Бродуей вървя
и търся брод към теб.
Нима не мога,
да застана като църква,
да спра, да млъкна
и да слушам,
как времето отмерва
тишината в мен -
Как ме превръща
във камбана -
Защо не спра
над този град -
да го обгърна
като ехо?
По Бродуей вървя
и отброявам
търкулналото се
по пътя ми
ечемичено зърно...
Докато житото
покълне.
И се позная
в теб.


29. 02. 2012. 

ПЪТУВАНЕ



Пътувам във вагон,
където всички,
дори детето
от последната седалка -
не носят мартеници.
Може би ги крият
далече от реверите -
направо до сърцето,
като моята -
ръката ми обвила,
подобно гривна -
Против уроки
и вричане за път.


2. III. 2012.

ПРИКАЗКИ ОТ РАХЕЛ

Беше сън. Истината не беше измислена още.
Тя беше хубава. Той беше умен. Обичаха се. Не можеха един без друг. Бяха непрекъснато един без друг. Тя страдаше за него. Той страдаше за нея. Тогава тя измисли времето. Той започна да го отмерва. Времето не можеше без тях. И започна да расте. Когато стана на 7 месеца се роди. И тя го кръсти Рахел.
 
 ПЪРВИ СЪН
Времето не познаваше майка си и баща си. Само знаеше, че се казва Рахел. Когато се роди, времето спря да расте. Беше седмаче. Много искаше да прегръща някого. Затова започна да измисля неща. Измисли меко. Измисли синьо. Потопи се в тях и разбра, че може да плува. Така стана невидимо. И измисли първата истина. За съня на времето. Вече можеше да прегръща.

 ВТОРИ СЪН
Рахел искаше да обича. Затова измисли вятъра. Вятърът люлееше синьото. А Рахел се смееше и лудуваше в мекото на синьото и не беше внимателна. Малки парченца смях се скъсаха и полетяха извън мекото на синьото. Не бяха меки. И не бяха сини. Така Рахел измисли планетите. И по-близките до синьото засияха от смеха й. Рахел обикна звездите. И измисли втората истина. За смеха на звездите. Вече можеше да обича.

ТРЕТИ СЪН
Рахел искаше да сънува за съня. И засвети. Така събра всичко в себе си, защото целият свят обичаше светлото на Рахел. И тя се прибра в себе си. Сви се на бебешко кълбо и стана мъничка точка . Започна да се движи толкова бързо, че изглеждаше неподвижна. Така излъга нищото. И измисли третата истина. За безкрайността. Вече можеше да сънува.

ЧЕТВЪРТИ СЪН
 Времето искаше да е само по себе си. Не искаше да помни. Не искаше да обича. Не искаше да сънува. Не искаше името си. Искаше да е всичко и нищо. Започна да се бунтува. Започна да се върти около себе си толкова бързо, че не забеляза, кога и как се загуби в себе си. И забрави нищото. Така стана всичко. И измисли четвъртата истина. За безсмъртието на измислицата. Вече можеше да измисля.

ПЕТИ СЪН
Рахел беше време и нищо друго. Тя беше всичко. Можеше да обича. Можеше да прегръща. Можеше да сънува безкрайното. Можеше да измисля истините и те да са самото безсмъртие. Но нямаше кого да прегръща. Нямаше кого да обича. Нямаше с кой да споделя съня си и нямаше на кого да разкаже четирите безсмъртни истини, които измисли. Можеше да се върти около себе си. Да изчезва и да се появява изневиделица за самата себе си. Можеше да се прибира в себе си като мъничка точка и да се движи толкова бързо, че да изглежда неподвижна... Рахел беше всичко. И беше толкова страшно сама, че измисли петата истина. За пространството. И избра да пътува в него.

 ШЕСТИ СЪН
 Рахел потъна в пространството. Там беше страшно хубаво, защото сънуваше безкрайното и го прегръщаше. Така забрави, че преди да плува и да бъде невидима, бе истинска. Забрави,че нямаше как да я има, ако Той и Тя не можеха един без друг. Но Рахел нямаше как да знае това, защото не познаваше майка си и баща си. Така измисли шестата истина. За това, че времето винаги го е имало. И забрави истинското си име.

СЕДМИ СЪН
Времето се загуби и не знаеше, как се казва.
Не знаеше, кога се е родило. Не знаеше, защо плува в пространството и престана да сънува, защото забрави да прегръща, забрави да обича, забрави да изчезва... Превърна се в единствена истина. И заживя в лъжа. Така се загуби за себе си и за пространството, в което избра да пътува. Не можеше повече да измисля, защото не знаеше, кое е. Пространството тъгуваше силно за времето и искаше да си го върне. Пространството искаше да прегръща Рахел. Затвори се в себе си. Болеше го... Проплака. И отрони седем сълзи истина. Бяха видими. Можеше да ги преброи.

 ПЪРВА СЪЛЗА
 Пространството пазеше седемте сълзи, които проля от мъка по Рахел. То редеше сълзите си отново и отново и изгубеното време започна да се оглежда в тях... Рахел беше хубава, но не можеше да се види. Прелитайки край някоя сълза, тя се завърташе около нея, защото сълзите светеха със своя светлина и я привличаха. Рахел също излъчваше светлина, но не можеше да засвети, когато си поиска. Откакто се загуби беше забравила за това. И както прелетя пред първата сълза, отронена от пространството и се огледа в нея, единственото, което видя, бе паметта на водата.

 ПАМЕТТА НА ВОДАТА
Водата помнеше раждането на Рахел. Времето Рахел бе родено от безмерната обич на Тя към Той. Тя беше края на юга. Той беше началото на севера. Дома на тя беше запада. Къщата на Той беше изтока. Те не можеха един без друг и непрекъснато бяха един без друг. И непрекъснато копнееха един за друг. Рахел беше този копнеж. Времето роди голямата им Любов. Те родиха Времето. Рахел беше време и нямаше как да знае за това, защото не познаваше родителите си, които създаде, преди да се роди. Когато се огледа в първата сълза, изми лицето си и си спомни, че се казва Рахел. Още не можеше да се види, но така се зарадва, че започна да танцува и да пее. А звукът от гласа на Рахел накара пространството да трепти от радост. И пространството затрептя. Трептенето му стана безкрайно.

ВРЕМЕТО РАХЕЛ <- 26. 02. 2012. ->

Рахел не знаеше, къде се намира.
Затова осинови целия свят и прие да бъде Времето на Света. Когато прегърна Рахел, Светът пожела Времето само за себе си и помоли Рахел да спре при него.
Рахел бе родена извън Света. Тя можеше да бъде време само отвъд него.
Но, тъй като започна да се привързва към безкрайността на огромния Свят, сви се на бебешко кълбо от жива светлина и започна да събира Света в себе си.
Така се превърна в Спряло Време.

ЛЮЛКИ




Бях тъничко кокиче.
А сега съм снегът,
кокичето отглеждащ.

И чувам вятърът,
как стъпва
по пътищата на небето.

Копнея да съм дъб -
как искам орлите
в мен гнезда да вият!

Жадувам песните на птици,
разлистването на листата,
дъждовните води люляни...

Възможно ли е
да си тръгна,
преди да се родят мечтите?


24. 02. 2012.

НОЙ



Пороят
в себе си помита
света преди
и след потопа -
До теб да стигна -
дълго скитах
в окото бурно
на въртопа
от дни и нощи,
и години -
от незапомнени
епохи,
проливащи
кръвта ми синя -
Белязани,
за да изпият
до дъно
точно тази чаша,
която съм -
Искрящо вино
в ръцете им -
така незримо -
от тъмните ти
необятия
до онзи кръст
над мойто име.


22. 02. 2012.

ОТ СИНЯ СВИЛА


Мълчанието
няма имена,
а тихи думи,
меки понятия -
като присъствието
на жена -
потънала
в невидими
обятия.

Като дъждът,
когато не вали,
но цялата земя
покрива,
като росата
в ранните зори,
изплетена
от синя свила.

Мълчанието
винаги боли -
понякога
греховно свети,
като угаснали
звезди
и неродени
никога
поети.


18. 02 2012.

14.02.2012 г.

ВРЕМЕТО




Времето -
единица мярка
за личност -

дали да приема

да стоя
до него

или

да тръгна
срещу му -

като Албедо*

по Голямата стена*
на Вселената -

танцьор по въже,

от което не мога
да падна.


12. 02. 2012.


* Голямата стена - Масивна концентрация на повече от 2000 галактики. Тя е дълга около 500 млн св.г. и е широка 200 млн св.г., но дебелината й е само 15 млн св.г. Голямата стена се причислява към най-големите структури на Вселената, наблюдавани досега.

* Албедо - Съотношението между получената и отразената от дадено тяло (повърхност) светлина. Албедото може да се изменя от 0 (пълна абсорбция) до 1 (пълно отражение), или да се представи като еквивалентен процент.

 
                                     ЛЕГЕНДА ЗА СЪРЦЕТО


                                      Сърцето е единственият
                                                 Създател -
                                              когато ни има -
                                             нежни призраци;
                                              когато ни няма -
                                           виа-вай на душите.
                                                  Сърцето
                                          невъзвратимо върви
                                              срещу Себе си -
                                                   Без дъх
                                                    остава
                                               След Смъртта
                                         След Самата Си Смърт
                                                  да тупти -
                                           да върти Световете
                                         в катедралната готика -
                                                 Световит
                                                   на духа
                                                е Сърцето -
                                          безплътна Симетрия
                                               патетическа -
                                       по АйнщайнБетовенГауди -
                                             без Сянка дори,
                                          без Сянка вградена,
                                                 без Свян -
                                            така чисто вали
                                           и изтича животът
                                      през небесните аквадукти
                                               на Сърцето -  
                                                неведоми
                                         за пясъка, който брои
                                          по мрак и по видело -
                                           и забравя Следите,
                                             забавя Следите,
                                            забързва Следите,
                                            заспива Следите,
                                             изпива Следите -
                                       „Ти не си оттук, бейби.”
                                        „Барман, музиката!
                                         Засили тази песен!”
                                                   *  *  *
                                     And I will Always Love You!
                                                   *  *  *
                                      Партитурата на Сонатата,
                                          къде е, не питай -
                                                  изгоря
                                            в Сърцето ми -
                                               тук и Сега -                                                         
                                           
там и оттатък -
                                          Където свършва -
                                                започва.
                                         „Отвъд мрежата
                                         на пространството
                                            и на времето”
                                          започва Сърцето -
                                         Тупти и изтласква
                                        пулсациите полюсни
                                            - на знаците -
                                         живота, смъртта;
                                        - ирационалността -
                                    ириса на цивилизациите.
                                          Римува Сърцето
                                           + плюс минус –
                                           плясък на дъжд
                                           пуст от Смисъл -
                                            мумифициран
                                                в мисъл...
                                               Stay there!
                                               don’t dare! -
                                         Плющене на криле -
                                         крилата на вратите -
                                             на чувството
                                      огромните тъмни порти
                                          затварят легендата
                                               на Съдбите -
                                                там Сме - 
                                                   Само
                                            в краткия процеп
                                             на Светлината -
                                                 задъхана
                                                към небето -
                                                в легендата
                                                на Сърцето
                                                 Се въртят
                                                 Световете
                                                  Святите
                                                   *  *  *
                                               ...С Богом...
                                       
                                                8. 01. 2010.